събота, 18 март 2017 г.

why I don't read as much as I used to

source: pinterest

Часът е 4:37 а аз стоя будна в стаята си и пренареждам рафтовете с книги. Разполагам с напълно разумно обяснение за тази необичайна ситуация, но то не е особено важно сега. Важното е, че преподреждам книгите си поне два пъти в месеца (virgo problems) и ръцете ми вече са се научили да го правят машинално - дори няма нужда да мисля. А знаете, че когато човек не мисли за това, което прави, умът му е склонен да се лута насам-натам, да се връща към различни моменти в миналото или да насочва поглед към бъдещето и безбройните пътища пред всеки един от нас. Местата, на които може да се озове съзнанието, са практически безкрайни.

И естествено, бивайки заобиколена от книги, аз започнах да се чудя относно причините, поради които вече не чета толкова, колкото преди. Върнах се назад към 2014 и 2015, когато книгите бяха единственото нещо, което имаше значение. Тогава бях склонна да отказвам уговорки, само за да мога да остана вкъщи и да довърша книгата си. Четох в клас, четох и в автобуса за училище. Тогава нямах проблеми да жертвам часове от и без това краткия си сън и все пак да остана с достатъчно енергия за да продължа с четенето на следващия ден. Имайки предвид дори това, не мога да кажа, че бях натоварена или нещо подобно. Напротив - и досега смятам 2015 за най щастливата и най-продуктивна година от живота ми. Е, признавам, че сега социалният ми живот е... ами - съществуващ, за разлика от тогава, но това не ме кара да се чувствам кой знае колко по-добре. 

source: strawberryleaves
Едно от нещата, за които смятам, че застанаха между мен и книгите, са именно предизвикателствата в читателските социални мрежи и в конкретност Goodreads. Много от вас ще се съгласят с мен, че ползата от тях е спорна. Не отричам колко е мотивиращо да преследваш някаква цел в продължение на година, четейки повече и повече, както и да се чувстваш доволен от себе си, когато най-накрая достигнеш тази цифра. Но това носи със себе си и множеството минуси, защото превръща четенето в състезание със самите нас. Срам ме е да призная колко пъти съм избирала по-кратка и лека книга пред огромния том, който стои на върха на TBR листа ми от цяла вечност, просто защото знам, че този том ще забави прогреса ми. Затова по едно време миналата година реших да забравя за предизвикателството и сложих брояча на 1 книга. Още в същия момент спрях да чувствам натиска да чета само с цел завършването на романа и наистина успявах да се насладя на самото действие. Но след известно време осъзнах, че и това не е най-добрият вариант, защото ми отнемаше седмици да завърша една книга и повече от всякога се чувствах заседнала на едно място. Осъзнах, че колкото и да ме дърпаха назад предизвикателствата, без тях губех мотивация напълно.
И така. Тази година си поставих сравнително ниска цел и засега успявам да поддържам добро темпо, като не се насилвам да чета и в същото време мога да си позволя по-обемна книга, без да се притеснявам, че няма да мога да си наваксам. Но все още не смятам, че съм достигнала до правилното решение - ако вие смятате, че сте, please share your wisdom down in the comments.

source: @bookinfinities
Следващото нещо, което смятам да обвиня (основателно или не) за перманентния си застой отново се крие в читателските социални мрежи. Тук не визирам само Goodreads и Bookstr, но и всеки книжен блог, група във фейсбук, bookstagram и booklr. Не ме разбирайте погрешно - безкрайно щастлива съм, че тези неща съществуват. Но виждам и негативния начин, по който ми се отразяват. Всеки ден до мен достигат поне 3 нови ревюта на непознати книги и чувам заглавията на минимум 5 други - също непознати. Естествено, любопитството ми, подклаждано от позитивните мнения и резенции, води до това книгите веднага да попаднат в TBR купчината ми. Напрежението да чета по-бързо нараства, защото с всеки ден осъзнавам все повече колко болезнено верни са думите "So many books, so little time." И не казвам, че преди читателите да превземат социалните мрежи, е имало по-малко нови книги. Казвам само, че не достигаха до мен с такава скорост. Сега обаче се чувствам затрупана от автори и заглавия и дори длъжна да прочитам най-нашумелите от тях. Което е просто грешно.

Веднъж обсъждах въпроса с един приятел и след едно мое подобно изказване, той ме погледна красноречиво и каза: "Нали знаеш, че няма как да прочетеш всички книги?". Разбира се, знам това. Но чувайки думите, се замислих и осъзнах, че някаква част от мен не иска да го приеме; че някаква част ще продължава да добавя всяко заглавие, което чуе в списъка за четене. А останалата част от мен ще продължава да се чувства затрупана и следователно все повече и повече демотивирана.

Не знам дали този пост ще има смисъл за останалите, но отдавна чувствам нуждата да го напиша, така че, в крайна сметка, няма значение дали се отнася за всички или само за мен. Аз просто си искам стимула за четене обратно! Искам да съм толкова изгубена в роман, че да съм неспособна да определя кое време от денонощието е. Искам да си направя маратон на някоя книга и да прехвърлям по стотина страници без да се усетя. Искам отново да изпитвам удоволствието от четенето, а не просто удовлетворението от прочитането!

четвъртък, 9 март 2017 г.

"Империя на бури" от Сара Дж. Маас - Ревю



The world will be saved and remade by the dreamers.

Малко са случаите, в които съжалявам, че имам блог и ревютата ми ви достигат единствено под формата на текст. Обикновено това са моментите, в които съм крайно развълнувана, ентусиазирана и прекалено емоционална; моментите, в които искам с цялото си сърце да предам чувствата си точно такива, каквито са, но текстовата платформа ме ограничава. А дори и да бях в пъти по-добра с думите, пак щях да се затрудня с тази задача. Защото книги като "Империя на бури" ми повлияват до такава степен, че забравям всякакви изразни средства. Разбира се, нищо не ми пречи да опитам. А и имам чувството, че дължа това ревю на всички, които по някаква причина странят от поредицата. Както и на всички, които вече са завършили книгата и не знаят какво да правят със себе си до излизането на шестата част.

Трудно е да се напише дори кратка анотация, без големи спойлери за предишните части на поредицата, но е необходимо за хората, които още се колебат дали да я започнат. Трудно е и защото, поглеждайки към първата книга, не мога да не се изумя на това колко неща са се променили и как самата история е израснала в нещо много по-голямо. Неизбежно е, когато действието се развива с такава скорост, героите да стоят на едно и също място. И това е основното, което новите читатели трябва да знаят. Поредицата "Стъкленият трон" започва като един разказ с леки елементи на фентъзи, съсредоточаващ се прекалено много върху любовния живот на Селена Сардотиен - млада, но изключително силна героиня с доста неясна предистория. Скоро обаче разказът прераства в една от най-епичните и мащабни фентъзи истории, които някога съм чела - история, започнала преди хиляда години и от която зависи съдбата на много повече от един континент или една раса.

Съветвам ви да не продължавате да четете, ако не сте запознати със събитията предшестващи "Империя на бури", тъй като ревюто оттук надолу съдържа спойлери за първите четири книги.

“Where are our allies, Aelin? Where are our armies?

"Кралица на сенките" ни оставя почти с толкова голям отворен финал, какъвто очаква читателите и в края на "Империя на бури". Някои герои поемат по нов път, други, изгубени, започват търсенето на своя. Петата книга добре обхваща всички тези преплитащи се пътища и представя вълнуващата им развръзка. Сега Елин е не просто една изгубена принцеса, а завърнала се кралица, която пътува към забравеното си кралство заедно с елфическия принц Роуан, вече намерил нещо, за което си струва да се бори и живее, както и новият "двор" в лицето на Едион и Лизандра - младият братовчед генерал и жената с най-интересната дарба от всички. Тяхното пътешествие на север към Терасен обаче няма как да мине безпрепятствено, дори и трудностите да не идват от вражеските сили на Ераван. Завръщането на кралицата се забавя, но пък действието става все по-интересно с всяка отгърната страница.

Книгата съдържа отговори на въпроси, които ни глождят още от първата част. Тя ни връща хиляда години назад и ни представя събитията по времето на Гавин, Бранън и Елена, тогавашната принцеса на Терасен и кралица на Адарлан, започнала всичко. Изясняват ни се много, дори прекалено много въпроси относно Ераван и единственият начин той да бъде победен. Някои от отговорите предпочитам да не бях научила.
Even when this world is a forgotten whisper of dust between the stars, I will love you.
В тази част на поредицата, освен бясно развитие на действието можете да очаквате и също толкова бурни отношения между героите - укрепване на вече установените връзки, както и зараждането на чувства в някои от най-неочакваните двойки. И трябва да призная, че след първоначалния шок, през който преминах, когато осъзнах какво прави авторката и след известни размишления, стигнах до извода, че одобрявам тези двойки. До финала на книгата вече ги обожавах, а сега съм готова и ревностно да ги защитавам.








She was a force of nature. She was a calamity and a commander of immortal warriors of legend.













И в личностния си път на развитие героите на Сара не разочароват. През цялата книга Елин може да изглежда статична в това отношение, може да изглежда, сякаш нейната героиня е достигнала предела не само на силите си, но и на характера. Но нищо в тази поредица не остава същото за дълъг период от време и би трябвало вече да сме го научили. Другите герои само потвърждават този факт. Сигурна съм, че каквото и да е било мнението ви за Селена, Роуан, Лоркан, Елида, и Манон в началото на тяхната сюжетна линия, то със сигурност се е преобърнало на 180 градуса поне веднъж до този момент. А има и герои като Едион и Лизандра, които заобичваш все повече и повече с всяка следваща страница. Обещавам ви и че новите попълнения в групата не им отстъпват по нищо.




And Manon understood in that moment that there were forces greater than obedience, and discipline, and brutality. Understood that she had not been born soulless; she had not been born without a heart. For there were both, begging her not to swing that blade.







Смятам, че Маас е от хората, които се стремят винаги да надминават самите себе си. А тя го прави особено добре. Можете да се върнете назад в блога ми и да разгледате всяко едно от ревютата, които имам за "Стъкленият трон" и последвалите го книги. Във всяко едно ще срещнете следните думи: "Това беше най-добрата книга от поредицата." И тук също няма да се разминете без тях. Защото "Империя на бури" наистина надмина всички досегашни части и всички изключително високи очаквания, които си бях поставила за нея. Повярвайте ми, аз съм eдин страшно критичен човек и все пак смея да твърдя, че книгата е перфектна. Нито една забележка, нито една скучна страница, нито един слаб герой. Беше една от онези книги, за които те боли, че не можеш да преживееш отново за първи път.

Не си спомням кога беше последният случай, в който книга ме погълна до такава степен, че да я чета докато вървя по тротоара, рискувайки да се пребия пред всички, просто защото физически ми бе непосилно да отлепя четеца от ръцете си и да извърна поглед от думите. Беше ми непосилно и след края ѝ - чувствах се празна и емоционално изцедена, защото Маас, в рамките на 700 страници, ме беше прекарала през целия спектър от чувства. Бях и безкрайно щастлива. Защото "Империя от бури" ми върна нещо, което смятах, че съм изгубила. Онзи сладко-кисел привкус, който книгата оставя, когато авторът си е свършил работата добре, когато е изградил свят и герои, в които да се влюбиш - да заобичаш до такава степен, че де те боли истински от факта, че не се реални. И ето така "Империя от бури" не само ме опустоши, но и не ми остави избор, освен да ѝ благодаря за това.
Tears slid down Aedion’s face as he silently sobbed. Where are our allies, Aelin? Where are our armies? She had taken the criticism—taken it, because he knew she hadn’t wanted to disappoint them if she failed. 
 

четвъртък, 2 март 2017 г.

"Къща от стъкло" на Лен Влахос - Ревю

Малко са четивата, които по лек и закачлив начин могат да поставят пред теб едни от най-сериозните екзистенциални въпроси, задавани някога, и още по-малко са книгите от по 300 страници, които те карат да преосмислиш цената на човешкия живот.

Първите страници на "Къща от стъкло" запознават читателя с петнайсетгодишната Джаки Стоун, с проблемите с по-малката й сестра Меган, с трудностите ѝ в училище и с начините ѝ за бягство от реалността, но най-вече ни запознават и с безкрайната обич на Джаки към баща ѝ. Джаред Стоун работи в щатското Законодателно събрание на Орегон и засега успява да балансира добре работата с грижата за двете му дъщери и помощта в домакинството. Мозъкът на Джаред му помага доста в това. Помага му да различи кое е правилно и грешно, да прецени ситуацията и да извлече най-полезното от нея. Именно затова новината за бързоразвиващият се мултиформен глиобластром в същия този мозък е изключително трудна за възприемане от Джаред. Излишно e да се казва, че мозъчният тумор е способен да преобърне света на всеки човек - но не и по начина, по който на "Глио" му предстои да преобърне света на семейство Стоун.  А дали идеята за онлайн търг на човешки живот е била на Джаред или заслугата трябва да се отдава на тумора, е без значение. Фактите са налице. Къщата, принадлежностите и оставащите дни на Джаред са купени от безскрупулният изпълнителен директор на телевизионно предаване заедно с личният живот на всички останали от семейството.
Сега спрете за момент и си представете, че в момента ви наблюдават камери от няколко ъгъла, всяко ваше движение се преглежда от екип режисьори и евентуално достига до телевизорите на цяла Америка. Джаки, чиито дом до скоро е бил единственото място, където тя може да намери утеха и спокойствие, сега чувства, че живее в къща от стъкло, от където единственият изход е смъртта на баща ѝ.

Освен нейната гледна точка, ние виждаме светът и през очите на много други герои с коренно различни вярвания и начини на живот. От консервативната монахиня, през богатият психопат, чак до тийнейджърката богиня на World of Warcraft. Имаше глави дори от гледната точка на мултиформения глиобластром. Вие избирате как да приемете този факт.

Книгата до голяма степен представлява един вид защита на правото за евтаназия и би било напълно нормално да не се хареса на всички, защото това е един прекалено спорен въпрос. На мен обаче ми хареса как беше представен, както и факта, че видяхме различните позиции по него. Тази на болния, тази на семейството му, на църквата, на обществото. И накрая оставаш ти, читателя, мислейки си какво е естеството на човешките права и докъде се простират границите им. И дали животът ни ни принадлежи изначално. От друга страна имаме реалити шоуто, което е много повече шоу и далеч не достатъчно реално. Тази сюжетна линия представя другата страна на човека - страната, която е готова да стигне до абсурдни екстремности, престъпвайки всякакъв вид морал и потъпквайки достойнството на невинни, единствено в името на печалбата и успеха.

Всички важни човешки ценности, липсващи от изпълнителния директор на шоуто, Лен Влахос представя чрез интернет приятелите на Джаки. И това е може би любимият ми аспект от книгата - значението, което им е отдадено. Защото хората в днешно време не вярват в автентичността на интернет приятелствата. Книгата обаче доказва, че можеш да си най-големият аутсайдер в училище и все пак да имаш приятели, пръснати по целия свят, приятели, с които ви обединяват общи интереси, възгледи, вярвания, умения - много по-важни неща от едно и също населено място или училище. Именно приятелите на Джаки, обединени чрез своята креативност, ще ѝ помогнат да спаси разпадащият се живот на семейството ѝ.

Както казах, Лен Влахос е написал роман, обхващащ важни и спорни теми. Тази необичайна история, поднесена по още по-необичаен начин, лесно грабва и задържа вниманието. И въпреки че авторът се е опитал да скрие сериозността на ситуацията под одеало от хумор, аз предпочитам да не гледам на книгата по такъв начин. Просто смятам този ход за неуважителен. Разбира се, всяка сцена е отворена за интерпретиране по различни начини. Все пак книгата се дописва от читателя.