петък, 27 януари 2017 г.

overhyped books

Книжното общество е едно наистина прекрасно място. Разменяме си препоръки, съвети, помагаме си и се подкрепяме по време на читателски застои, заедно тръпнем в очакване за следващите части на любимите си поредици и пак заедно преживяваме смъртта на обичан герой. Но, както много други прекрасни неща, и книжното общество си има недостатъци и днес съм решила да пиша за един от най-големите.
to overhype /v./  
to make exaggerated claims about something; publicize or promote excessively. 
Тъй като терминът е жаргонен, няма да се тормозя с търсенето най-близкия български превод и просто ще го наричам оувърхайп. Не знам къде точно се заражда той в книжното общество - дали още в издателските къщи или пък при чуждестранните блогъри и влогъри, доста от които казват хубави неща за дадена книга само заради спонсорството. За щастие, тук в България и поне по мое мнение, дори спонсорираните ревюта се пишат честно, искрено и в зависимост от личните впечатления на читателя. При нас проблемът е по-скоро това, че мненията са заразни. Защото ако "всички" говорят за тази божествена книга, която лично на теб не ти се е сторила нещо особено, е по-вероятно да си замълчиш, нали? Може би дори леко да кимнеш в съгласие. Ами ако "всички" кимат в съгласие?

Признавам, и аз съм го правила и не съм особено горда с този факт. Но това не е главното, което ме притеснява. Проблемът е, че напоследък усещам как се страхувам да започвам нови, супер нашумели и много популярни книги ("Двор от рози и бодли", "Илумине","Човек на име Уве").

Не ме разбирайте погрешно, "оувърхайпната" не е най-лошото нещо, което една книга може да бъде и определено не значи, че тя не струва. Искам  това да се знае, защото Child of Mercury, както и Anatomy of Books преди това, винаги са били места на положителната енергия и позитивните думи. Просто избягвах да говоря за книгите, които не са ми харесвали. Но мисля че е време за малко повече реализъм. 

Ето например няколко книги, около които се вдигна страшно много шум, а честно казано, не бяха кой знае какво. "Да остана ли" на Гейл Форман, която прочетох преди около две години, беше първата жертва на феномена. Всички говореха за това колко ги е разчувствала, колко сърцераздирателна и прекрасна е била. В моите очи беше просто лесно и бързо четиво, подходящо за неделен следобед в който нямаш нищо по-добро за правене. И благодарение на високите очаквания, които ми бяха присъде́ни, тази книга така и не се запечата в съзнанието ми. Което, за разлика от нея, е наистина тъжно.
Още един пример, по-скорошен - за "Ние, лъжците" на Е. Локхарт съм дори ядосана - защото вярвам, че ако я бях започнала, без да съм чувала мнения предварително, със сигурност щеше да ми хареса. Но не - вместо това, когато стигнах финала, единствената ми мисъл беше "Това ли е!?".
Със следващите две книги ми предстои да изгубя доста читатели. Защото за мен в тази категория попада и "Домът на мис Перигрин за чудати деца". Да, въпреки, че е любимата книга на толкова много хора, аз затворих задната корица с разочарование. Не намерих логика в света, който представя, не се свързах с нито един от героите, честно казано дори не помня как точно се разви сюжетът - винтидж снимките ми бяха по-интересни.
Четете ли все още?
"Летни дни и летни нощи" е следващата в малкия ми списък. Съжалявам. Но останах наистина разочарована от този сборник, особено при положение, че не съм чувала нито една лоша дума за който и да било от авторите му. Имаше два много добри разказа и може би още два, които като цяло си струваха, но на фона на споделяната от всички любов към книгата, четири добри разказа не са достатъчни.

И така - ето го първия ми пост на по-контроверсна тема и искам да удебеля, подчертая и уголемя следните думи: това че намирам дадена книга за прехвалена, не означава, че съм я сметнала за лоша - нямам нищо против изброените, както казах някои от тях наистина харесах, а дори това е изключително трудно, когато имам заложени очаквания до небето. Именно те са проблемът и реално вината не е на автора. Тоест да, този пост не е критика към книгите, а критика към книжното общество. Също така наистина не целя да обидя любимата ви книга. Ако съм я споменала, а вие сметнете, че не съм права, можете да напишете мнението си в коментарите. Защото, както и всичко останало в този пост - то е просто мнение. Така че, моля, не се засягайте от личните ми виждания. Все пак и вие сте свободни да изкажете своите, да споделите коя книга според вас е подвеждащо надценена и дали изобщо смятате това за проблем.

Може би е невъзможно да има свят без излишна и преувеличена рекламация в името на комерсиализма. Може би мястото, където всички мнения са честни и базирани на реални впечатления, е просто една утопия. Но представете си само как биха изглеждали кориците в книжарницата без гигантския надпис "#1 Бестселър на Ню Йорк Таймс!". Нямаше ли животът на един книголюбител да е в пъти по-лесен?

сряда, 18 януари 2017 г.

book haul 2017

Преди точно една година написах пост, в който говорех за първия си "и най-вероятно последен" bookhaul. Сега може би трябва да се върна и да променя заглавието, тъй като това е вече третият ми такъв. 


Благодарение на фондация "Комунитас" и стипендиите им, за втора поредна година имам възможността да попълня празните места на рафтовете си и още в момента, в който научих, че съм спечелила, започнах да си правя списъци със заглавията, които искам най-много. Миналата година беше сравнително лесно, защото исках да поправя пропуските в колекцията си от книги с такива, които съм чела, но не притежавам (поредицата "Песен за огън и лед"). Този път нямах никакви насоки, никаква идея какво ми се чете и почти никаква представа за настоящите нашумели заглавия на българския пазар, понеже за известно време се бях отдръпнала от блогърското общество. В крайна сметка обаче, след ужасно много списъци, поправки, консултации с всеки, на който му се слушаше и като цяло доста чудене, избрах петнайсетте заглавия, за които набързо ще ви разкажа в този пост.

Започнах с "Любов" и "Чест" на Елиф Шафак. Дължа този избор единствено и само на госпожата ми по история, която обожава книгите и ме увери, че ще ми харесат. За следващата книга - "Светилата" на Елинор Катън обаче се чудех доста дълго. Първото мнение, което чух за нея, беше негативно. Тогава реших да не я чета. Но се замислих. Попадала съм на толкова много заглавия с прекрасни рецензии и след това съм оставала разочарована, когато даденият роман не покрие очакванията ми. Защо и обратното да не е възможно? Също така, изданието е наистина прекрасно, а частите са разделени с астро тематика - не е изненада, че си я взех, какво повече можех да искам? Изненада е обаче, че поръчах следващата книга - "Вселената на раменете ми" на Дженифър Нивън. Така, не съм чела "Всички наши места". Нямам и намерение да го направя. Не знам откъде се взе ирационалното ми желание да прочета втората книга на авторката, но реших, че може би трябва да последвам инстинкта си (а и наистина не знаех какво друго да си взема).

Отдавна чаках възможността да си купя "Момичето от влака" на Паула Хоукинс - успешно избягвам филма вече 3-4 месеца, защото държа да прочета книгата преди това. Пък и ми се чете трилър, нещо което да задържи вниманието ми и евентуално да ми помогне да изляза от дълбокия слъмп, в който се намирам вече почти година. 
Следващата книга попадна в количката ми съвсем случайно. Чух 1920 година, чух Фройд, чух Виена и бях натиснала "Купи" бутона по-бързо отколкото смятах, че е възможно. Анотацията на "Белият хотел" на Д. М. Томас е изключително интригуваща и много се надявам романът да оправдае надеждите ми, защото е от онези книги, които наистина искам да ми харесат.



Все повтарям, че на рафта се усеща значителна липса на българска литература и с удоволствие използвах част от стипендията си именно за такава. "На изток от запада" и "И други истории" съответно на Мирослав Пенков и Георги Господинов, както и "Глухарчето" на Блага Димитрова вече са мои притежания и колкото и да нямам търпение за останалите книги, планирам да прочета първо тези. Сборниците - защото обожавам разкази и харесвам стиловете на точно тези писатели, а "Глухарчето" - защото обичам обичам обичам Блага Димитрова и всичко, написано от нея!


"Три ябълки паднаха от небето" на Нарине Абгарян пък имаше красива корица. Не ме съдете, знам, че и вие бихте постъпили по същия начин. А и имаше няколко добри ревюта. Такива обаче не ми трябваха за да избера "Двор от рози и бодли" и "Двор от мъгла и ярост" на Сара Дж. Маас. Тези книги си бяха в списъка по подразбиране и "много съм развълнувана за тях" са слаби думи. Can't wait to join the hype. И като стана въпрос за хайп - Рейнбоу Роуъл е следваща с "Прикачен" - единствената ѝ книга от издадените на български, която все още не съм прочела. "Връзка" беше приятна, харесах и "Фенка", а "Елинор и Парк" обикнах. Да видим как точно ще се нареди "Прикачен" сред тях.


На последно място са две нетипични книги. Доскоро дори не знаех, че "14 000 неща, за които да бъдеш щастлив" изобщо е преведена на български и не се чудих дълго дали да си я взема, щом я видях - все пак представлява един доста дълъг списък с нещата, които ни правят щастливи. На следващата книга пък случайно попаднах в книжарницата и си набелязах още тогава. Докато "203 предизвикателства за пътешественици" може да не се хареса на някои хора, защото в нея се говори за приключения, каквито те най-често нямат, аз я намирам за много добър източник на мотивация и ми харесва да си мечтая заедно с нея.


И преди да приключа с поста ще се възползвам от случая и безсрамно ще промотирам новия си букстаграм -  @lynnreads - ако имате желание може да ме последвате. И така. Това бяха книгите, на които възлагам всичките си надежди. Надявам се те да ме изведат от читателския застой и съм сравнително оптимистично настроена - смятам, че все още има надежда за мен.

неделя, 8 януари 2017 г.

seeking inspiration // books & movies

Неприятно ми е да призная, че първите дни на 2017 година не бяха от най-продуктивните. Чувствах се прекалено изморена да правя каквото и да било. Дори сериалите и аниметата не ми звучаха изкушаващо, а това говори за някакъв друг проблем. Защото точно януари месец не би трябвало да изглежда така. Януари е създаден за нереалистични цели и големи надежди, сега е времето да преоткрием това "ново аз" и да започнем ново хоби например, без значение дали ще го зарежем след няколко седмици. Януари е месецът на опитите.

Но в това състояние, което ме е обхванало, съвсем не ми е до опити. Това, което искам, е да спя до обяд, да скролвам безцелно из фейсбук, инстаграм и тъмблр, после да си направя следобедната дрямка и след това отново да пилея времето си в интернет. Излишно е да се казва, че ми липсва вдъхновение да правя любимите си неща и това, честно казано, ме убива. Но все пак новата година е тук и няма да позволя да се предам още в началото ѝ. Затова се захванах с единственото занимание, което винаги, независимо от обстоятелствата, ще ми доставя удоволствие - правенето на списъци - и съставих един с всички неща, които по една или друга причина ме вдъхновяват. И тъй като списъкът се оказа по-дълъг от очакванията ми, реших да го разделя на няколко части, първата от които е посветена на книги и филми.
"Вино от глухарчета" - Рей Бредбъри
Имам цял пост, който дължа на този роман - можете да го прочетете тук - и наистина не знам какво повече мога да добавя. Това съкровище под формата на книга ще стопли сърцето ви, ще ви хвърли в екзистенциална криза и ще ви накара да обичате всяка секунда от нея. Бредбъри не случайно е един от любимите ми автори - той рисува картини, а атмосферата, която създават думите му, е достатъчна да ви накара да повярвате в себе си и да опитате сами. Така че определено бих препоръчала да хвърлите едно око на "Вино от глухарчета", ако някога се почувствате отчаяни и натоварени от живота. 
"A Work In Progress" - Connor Franta
Започвайки тази книга просто защото харесвам видеата на Конър, наистина не очаквах да я прочета за отрицателно време и да затворя задната корица с един малко по-различен поглед над нещата. Но е факт - "A Work In Progress" беше дар за съзнанието ми и накара душата ми да рисува, пише и изобщо - да твори. Самата книга е нищо по-малко от произведение на изкуството и дори само гледайки я, на човек му се приисква да излезе навън и да търси красотата в дребните неща. В допълнение, темите, по който пише Конър и думите му, ще обърнат погледа ви към бъдещето и целите, които искате да постигнете, определено мотивирайки ви да станете от дивана и да започнете да правите нещо с живота си.
"И всичко стана луна" - Георги Господинов
Лично аз се вдъхновявам изключително много от сборниците с истории, особено ако са от български автори, написани оригинално на български език, защото това е жанрът и езикът на който пиша най-често. А и има нещо относно сборниците... всичките тези напълно несвързани истории - напомнят истинския живот, където всеки странник носи своя непознат и далечен разказ. Понякога ще се преплете с твоя, но често ще е просто един от многото, които несъзнателно подминаваш всеки ден. Разказите са простичките истории, с тях най-лесно можем да свържем ежедневието си и това е причината, поради която ги обичам толкова много. Това е причината, поради която смятам, че могат да мотивират и вдъхновяват. Тези кратки истории, ако са написани от автори, които знаят как да играят с думите, могат да променят начини на мислене.
"Тайната история" - Дона Тарт
Изминаха седем (?) месеца, откакто прочетох "Тайната история" и кингата все още не е напуснала мислите ми. Смятам, че героите на Тарт сами могат да са причината за творчески подем на всеки, стремящ да бъде писател, защото са просто брилянтни. Наистина. Нямам друга причина да спомена книгата в този пост, освен че е истинско съвършенство, а ако съвършенството не ви вдъхновява, то не знам какво би.
"Предимствата да бъдеш аутсайдер" - Стивън Чбоски
Всеки, който е чел това божествено творение, вероятно знае защо ми е ужасно трудно да обобщя ефекта му в няколко изречения. Хвърляйки един болезнено реалистичен поглед върху живота в гимназията, "Предимствата да бъдеш аутсайдер" е книга, в която всеки може да се открие. За мен тя е носталгия, вдъхновение и сладка болка в гърдите - от онази, която те изяжда отвътре, но нямаш нищо против, защото ти напомня, че си жив и чувстваш. Книгата внушава много с малко, поради минималистичния стил на автора и по мое мнение, това е едно от онези четива, които всички, особено артистите, най-често откриващи се в образа на walflowers, трябва да прочетат.
Le Fabuleux Destin D'Amélie Poulain
Преминавам на филми и честно казано мога да изчерпам категорията само с "Амели", защото той е просто... всичко. Не казвам обаче, че е подходящ за всички. Някои от приятелите ми, които го гледаха главно защото ги принудих, го намериха за по-скоро странен. Но ако усетите какво точно се е опитвал да каже режисьорът, ако намерите един общ език с Амели и ако знаете кои са малките, но важни неща в живота, съм сигурна, че филмът ще влезе в списъка ви с любими. Просто е една от онези продукции, които или ще намразиш, или ще заобичаш с цялото си сърце. Краткото ми аматьорско ревю, където изпадам в малко повече подробности, ще намерите тук
Dead Poets Society
Току що осъзнах, че този пост започва да се превръща в един безкраен монолог представляващ мен, казвайки ви да гледате любимите ми филми и да прочетете любимите ми книги. Но честна дума, заслужават си и са наистина вдъхновяващи. Специално този е много вероятно да сте гледали или със сигурност поне сте виждали някой от мотивиращите цитатати на учителя по английска литература Джон Кийтинг (Робин Уилямс). Този филм е на света с едничката цел да стимулира артисти, да учи останалите как да гледат на изкуството и защо е важно да се застъпват за него. И още нещо. Филмът носи най-важното послание от всички. Carpe diem. Уловете мига. Направете живота си изключителен.
The Imitation Game
Самият филм е относно необикновените хора, които променят историята; относно хората, без които светът нямаше да е такъв, какъвто го познаваме. Но силните страни на "Игра на кодове" (добре, кой измисля българските заглавия?!) не се изчерпват със завладяваща история и вдъхновяващи герои. Прекрасното на този филм е, че той ознаменува различните и ги възхвалява като архитекти на света. Също така - невероятен саундтрак - ще забележите, че това е донякъде задължително при мен. Споменах ли, че Бенедикт Къмбърбач играе главната роля? There's your hookup. Сега нямате оправдание да не го гледате.
Midnight in Paris
Определено един от най-любимите ми филми. Мястото, героите, времето или по-точно времената. С "Полунощ в Париж" Уди Алън въвежда един съвсем нов вид носталгия - тъга по непреживяното. Историята е относно един обикновен артист с неговото увлечение по изминали времена и жертвите, които трябва да направи в името на музата. Самият филм вдъхновява защото те пренася в друг свят, защото те кара да повярваш в невъзможното и защото, в крайна сметка, е една простичка, красиво написана романтична история, към която човек лесно може да се привърже.
Into the Wild
Някой да ме спре. Филмите станаха много, а това не беше планирано. Но наистина искам да говоря за "Сред дивата природа" защото е единствен по рода си! Става въпрос за човек, който на пръв поглед си има всичко, но решава, че не иска да живее в това материалистично общество и с лека ръка захвърля предишния си живот, поемайки на поход към пустощта на Аляска, където смята да живее съвсем сам. Всяка сцена е невероятно красива - истинска наслада за очите. Но уникалното на този филм е, че успява напълно да преобърне представата за човешките ценности и да ви накара сериозно да се замислите кое е наистина важно и дали щастието се обезценя, ако не е споделено.


Ако сте стигнали дотук, поздравления! Надявам се този пост да не ви се е сторил като един безсмислен поток от думи, а да сте видели някакъв смисъл в това, което се опитах да направя. Защото ние черпим вдъхновение от всичко, което ни заобикаля - от малките, често незабележими феномени в ежедневието, от думите на онези, на които се възхищаваме, от случките в живота ни и не на последно място от книги и филми. А е важно да знаеш къде ще можеш да намериш вдъхновение, когато ти потрябва.