събота, 24 юни 2017 г.

a brief hiatus

Нека се престорим че не са изминали три месеца откакто последно публикувах тук.

Всъщност не. Няма за какво да се преструвам. Ако си бях дала тази "почивка" преди една година, в момента щях да се чувствам ужасно. Щях да се обвинявам, че не съм достатъчно сериозна, да се мразя за това, че постоянно пренебрегвам блога и да си блъскам главата за да измислям нови идеи, които един вид да компенсират отсъствието ми.

Сега обаче съм спокойна и в ума ми няма дори следа от подобни мисли, защото през тези три месеца осъзнах огромната грешка, която правя спрямо всички аспекти на живота ми - не се доверявам на себе си. Не се доверявам на вдъхновението и на мотивацията си. Не се доверявам на естествените им падения и подеми. Продължавам упорито да насилвам креативността си, когато нея просто я няма, защото поставям количеството над качеството на всичко, което правя. През тези три месеца се учих да се оставям на течението. Ако творческото ми настроение изчезне за известно време, просто ще се възползвам от това за да правя други неща - ще уча, ще гледам филми и сериали, ще откривам нова музика, ще започна да правя упражнения и т.н. Рано или късно вдъхновението ще се върне и то с такава сила, че ще изравни везните.

И теорията ми се потвърждава. През последните дни снимах, писах, рисувах а сега пиша и пост. Също така искам да си купя укулеле и да се науча да свиря на него. Вече наизустявам базисните акорди.

За първи път застоят ми не се усети като застой. Може би защото за първи път не си внушавах тази дума. Може би няма такова нещо като застой. Просто различни начини да погледнеш на нещата. И това се отнася за всичко. В това време, в което всеки (аз включително) е обсебен от продуктивност, напредък, графици, срокове и статистики, е чисто и просто непрактично да се оставиш на течението, но може би именно това поражда един "застой" - времето в което ни липсва енергия, желание или нови идеи - тези идеи са заместени от стрес - стрес породен от липса на идеи. Get it? Когато насилваме креативността, тя ни отвръща с дълги периоди на непродуктивност, а когато се чувстваме непродуктивни сме склонни да се превърнем в още по-големи потисници. Себепотисници. За бога, не можеш да контролираш кога ще се чувсташ мотивиран и кога - не. Спри да се опитваш. Break the cycle. Learn to go with the flow. И спри да се сравняваш с другите. Не знаеш какво жертват те за изкуството си или какво ще им се наложи да платят.

Ако можех да се върна една година назад и да си дам съвет, то той би бил следният: Дай си почивка и дори не смей да я наречеш "застой". Изхвърли тази дума от речника си. Как изобщо очакваш да се справяш добре във всеки аспект от живота си, като постоянно се стресираш относно най-малките проблеми? Дай си почивка, дай си известно време, колкото и да е нужно и виж как нещата сами ще се наредят. И какво като не си писала от 2 седмици или си прочела 5 книги от началото на годината? Знаеш ли, ще усетиш липсата на тези неща единствено, когато спреш да мислиш за тях. Тогава няма да имаш друг избор, освен да се върнеш към четенето, писането, рисуването... Защото не правиш тези неща насила, не ги правиш дори по собствено желание. Правиш ги, защото имаш нужда да твориш. Защото си такъв човек.

Как може да те е страх, че изведнъж ще спреш да правиш това, което е част от есенцията ти? То определено не е подвластно на рамките, които се опитваш да му сложиш. Затова просто се освободи от тях и се довери на приливите и отливите. При всички случаи - възползвай се на сто процента. Но не забравяй, че не можеш да повлияеш на Луната.

събота, 18 март 2017 г.

why I don't read as much as I used to

source: pinterest

Часът е 4:37 а аз стоя будна в стаята си и пренареждам рафтовете с книги. Разполагам с напълно разумно обяснение за тази необичайна ситуация, но то не е особено важно сега. Важното е, че преподреждам книгите си поне два пъти в месеца (virgo problems) и ръцете ми вече са се научили да го правят машинално - дори няма нужда да мисля. А знаете, че когато човек не мисли за това, което прави, умът му е склонен да се лута насам-натам, да се връща към различни моменти в миналото или да насочва поглед към бъдещето и безбройните пътища пред всеки един от нас. Местата, на които може да се озове съзнанието, са практически безкрайни.

И естествено, бивайки заобиколена от книги, аз започнах да се чудя относно причините, поради които вече не чета толкова, колкото преди. Върнах се назад към 2014 и 2015, когато книгите бяха единственото нещо, което имаше значение. Тогава бях склонна да отказвам уговорки, само за да мога да остана вкъщи и да довърша книгата си. Четох в клас, четох и в автобуса за училище. Тогава нямах проблеми да жертвам часове от и без това краткия си сън и все пак да остана с достатъчно енергия за да продължа с четенето на следващия ден. Имайки предвид дори това, не мога да кажа, че бях натоварена или нещо подобно. Напротив - и досега смятам 2015 за най щастливата и най-продуктивна година от живота ми. Е, признавам, че сега социалният ми живот е... ами - съществуващ, за разлика от тогава, но това не ме кара да се чувствам кой знае колко по-добре. 

source: strawberryleaves
Едно от нещата, за които смятам, че застанаха между мен и книгите, са именно предизвикателствата в читателските социални мрежи и в конкретност Goodreads. Много от вас ще се съгласят с мен, че ползата от тях е спорна. Не отричам колко е мотивиращо да преследваш някаква цел в продължение на година, четейки повече и повече, както и да се чувстваш доволен от себе си, когато най-накрая достигнеш тази цифра. Но това носи със себе си и множеството минуси, защото превръща четенето в състезание със самите нас. Срам ме е да призная колко пъти съм избирала по-кратка и лека книга пред огромния том, който стои на върха на TBR листа ми от цяла вечност, просто защото знам, че този том ще забави прогреса ми. Затова по едно време миналата година реших да забравя за предизвикателството и сложих брояча на 1 книга. Още в същия момент спрях да чувствам натиска да чета само с цел завършването на романа и наистина успявах да се насладя на самото действие. Но след известно време осъзнах, че и това не е най-добрият вариант, защото ми отнемаше седмици да завърша една книга и повече от всякога се чувствах заседнала на едно място. Осъзнах, че колкото и да ме дърпаха назад предизвикателствата, без тях губех мотивация напълно.
И така. Тази година си поставих сравнително ниска цел и засега успявам да поддържам добро темпо, като не се насилвам да чета и в същото време мога да си позволя по-обемна книга, без да се притеснявам, че няма да мога да си наваксам. Но все още не смятам, че съм достигнала до правилното решение - ако вие смятате, че сте, please share your wisdom down in the comments.

source: @bookinfinities
Следващото нещо, което смятам да обвиня (основателно или не) за перманентния си застой отново се крие в читателските социални мрежи. Тук не визирам само Goodreads и Bookstr, но и всеки книжен блог, група във фейсбук, bookstagram и booklr. Не ме разбирайте погрешно - безкрайно щастлива съм, че тези неща съществуват. Но виждам и негативния начин, по който ми се отразяват. Всеки ден до мен достигат поне 3 нови ревюта на непознати книги и чувам заглавията на минимум 5 други - също непознати. Естествено, любопитството ми, подклаждано от позитивните мнения и резенции, води до това книгите веднага да попаднат в TBR купчината ми. Напрежението да чета по-бързо нараства, защото с всеки ден осъзнавам все повече колко болезнено верни са думите "So many books, so little time." И не казвам, че преди читателите да превземат социалните мрежи, е имало по-малко нови книги. Казвам само, че не достигаха до мен с такава скорост. Сега обаче се чувствам затрупана от автори и заглавия и дори длъжна да прочитам най-нашумелите от тях. Което е просто грешно.

Веднъж обсъждах въпроса с един приятел и след едно мое подобно изказване, той ме погледна красноречиво и каза: "Нали знаеш, че няма как да прочетеш всички книги?". Разбира се, знам това. Но чувайки думите, се замислих и осъзнах, че някаква част от мен не иска да го приеме; че някаква част ще продължава да добавя всяко заглавие, което чуе в списъка за четене. А останалата част от мен ще продължава да се чувства затрупана и следователно все повече и повече демотивирана.

Не знам дали този пост ще има смисъл за останалите, но отдавна чувствам нуждата да го напиша, така че, в крайна сметка, няма значение дали се отнася за всички или само за мен. Аз просто си искам стимула за четене обратно! Искам да съм толкова изгубена в роман, че да съм неспособна да определя кое време от денонощието е. Искам да си направя маратон на някоя книга и да прехвърлям по стотина страници без да се усетя. Искам отново да изпитвам удоволствието от четенето, а не просто удовлетворението от прочитането!

четвъртък, 9 март 2017 г.

"Империя на бури" от Сара Дж. Маас - Ревю



The world will be saved and remade by the dreamers.

Малко са случаите, в които съжалявам, че имам блог и ревютата ми ви достигат единствено под формата на текст. Обикновено това са моментите, в които съм крайно развълнувана, ентусиазирана и прекалено емоционална; моментите, в които искам с цялото си сърце да предам чувствата си точно такива, каквито са, но текстовата платформа ме ограничава. А дори и да бях в пъти по-добра с думите, пак щях да се затрудня с тази задача. Защото книги като "Империя на бури" ми повлияват до такава степен, че забравям всякакви изразни средства. Разбира се, нищо не ми пречи да опитам. А и имам чувството, че дължа това ревю на всички, които по някаква причина странят от поредицата. Както и на всички, които вече са завършили книгата и не знаят какво да правят със себе си до излизането на шестата част.

Трудно е да се напише дори кратка анотация, без големи спойлери за предишните части на поредицата, но е необходимо за хората, които още се колебат дали да я започнат. Трудно е и защото, поглеждайки към първата книга, не мога да не се изумя на това колко неща са се променили и как самата история е израснала в нещо много по-голямо. Неизбежно е, когато действието се развива с такава скорост, героите да стоят на едно и също място. И това е основното, което новите читатели трябва да знаят. Поредицата "Стъкленият трон" започва като един разказ с леки елементи на фентъзи, съсредоточаващ се прекалено много върху любовния живот на Селена Сардотиен - млада, но изключително силна героиня с доста неясна предистория. Скоро обаче разказът прераства в една от най-епичните и мащабни фентъзи истории, които някога съм чела - история, започнала преди хиляда години и от която зависи съдбата на много повече от един континент или една раса.

Съветвам ви да не продължавате да четете, ако не сте запознати със събитията предшестващи "Империя на бури", тъй като ревюто оттук надолу съдържа спойлери за първите четири книги.

“Where are our allies, Aelin? Where are our armies?

"Кралица на сенките" ни оставя почти с толкова голям отворен финал, какъвто очаква читателите и в края на "Империя на бури". Някои герои поемат по нов път, други, изгубени, започват търсенето на своя. Петата книга добре обхваща всички тези преплитащи се пътища и представя вълнуващата им развръзка. Сега Елин е не просто една изгубена принцеса, а завърнала се кралица, която пътува към забравеното си кралство заедно с елфическия принц Роуан, вече намерил нещо, за което си струва да се бори и живее, както и новият "двор" в лицето на Едион и Лизандра - младият братовчед генерал и жената с най-интересната дарба от всички. Тяхното пътешествие на север към Терасен обаче няма как да мине безпрепятствено, дори и трудностите да не идват от вражеските сили на Ераван. Завръщането на кралицата се забавя, но пък действието става все по-интересно с всяка отгърната страница.

Книгата съдържа отговори на въпроси, които ни глождят още от първата част. Тя ни връща хиляда години назад и ни представя събитията по времето на Гавин, Бранън и Елена, тогавашната принцеса на Терасен и кралица на Адарлан, започнала всичко. Изясняват ни се много, дори прекалено много въпроси относно Ераван и единственият начин той да бъде победен. Някои от отговорите предпочитам да не бях научила.
Even when this world is a forgotten whisper of dust between the stars, I will love you.
В тази част на поредицата, освен бясно развитие на действието можете да очаквате и също толкова бурни отношения между героите - укрепване на вече установените връзки, както и зараждането на чувства в някои от най-неочакваните двойки. И трябва да призная, че след първоначалния шок, през който преминах, когато осъзнах какво прави авторката и след известни размишления, стигнах до извода, че одобрявам тези двойки. До финала на книгата вече ги обожавах, а сега съм готова и ревностно да ги защитавам.








She was a force of nature. She was a calamity and a commander of immortal warriors of legend.













И в личностния си път на развитие героите на Сара не разочароват. През цялата книга Елин може да изглежда статична в това отношение, може да изглежда, сякаш нейната героиня е достигнала предела не само на силите си, но и на характера. Но нищо в тази поредица не остава същото за дълъг период от време и би трябвало вече да сме го научили. Другите герои само потвърждават този факт. Сигурна съм, че каквото и да е било мнението ви за Селена, Роуан, Лоркан, Елида, и Манон в началото на тяхната сюжетна линия, то със сигурност се е преобърнало на 180 градуса поне веднъж до този момент. А има и герои като Едион и Лизандра, които заобичваш все повече и повече с всяка следваща страница. Обещавам ви и че новите попълнения в групата не им отстъпват по нищо.




And Manon understood in that moment that there were forces greater than obedience, and discipline, and brutality. Understood that she had not been born soulless; she had not been born without a heart. For there were both, begging her not to swing that blade.







Смятам, че Маас е от хората, които се стремят винаги да надминават самите себе си. А тя го прави особено добре. Можете да се върнете назад в блога ми и да разгледате всяко едно от ревютата, които имам за "Стъкленият трон" и последвалите го книги. Във всяко едно ще срещнете следните думи: "Това беше най-добрата книга от поредицата." И тук също няма да се разминете без тях. Защото "Империя на бури" наистина надмина всички досегашни части и всички изключително високи очаквания, които си бях поставила за нея. Повярвайте ми, аз съм eдин страшно критичен човек и все пак смея да твърдя, че книгата е перфектна. Нито една забележка, нито една скучна страница, нито един слаб герой. Беше една от онези книги, за които те боли, че не можеш да преживееш отново за първи път.

Не си спомням кога беше последният случай, в който книга ме погълна до такава степен, че да я чета докато вървя по тротоара, рискувайки да се пребия пред всички, просто защото физически ми бе непосилно да отлепя четеца от ръцете си и да извърна поглед от думите. Беше ми непосилно и след края ѝ - чувствах се празна и емоционално изцедена, защото Маас, в рамките на 700 страници, ме беше прекарала през целия спектър от чувства. Бях и безкрайно щастлива. Защото "Империя от бури" ми върна нещо, което смятах, че съм изгубила. Онзи сладко-кисел привкус, който книгата оставя, когато авторът си е свършил работата добре, когато е изградил свят и герои, в които да се влюбиш - да заобичаш до такава степен, че де те боли истински от факта, че не се реални. И ето така "Империя от бури" не само ме опустоши, но и не ми остави избор, освен да ѝ благодаря за това.
Tears slid down Aedion’s face as he silently sobbed. Where are our allies, Aelin? Where are our armies? She had taken the criticism—taken it, because he knew she hadn’t wanted to disappoint them if she failed. 
 

четвъртък, 2 март 2017 г.

"Къща от стъкло" на Лен Влахос - Ревю

Малко са четивата, които по лек и закачлив начин могат да поставят пред теб едни от най-сериозните екзистенциални въпроси, задавани някога, и още по-малко са книгите от по 300 страници, които те карат да преосмислиш цената на човешкия живот.

Първите страници на "Къща от стъкло" запознават читателя с петнайсетгодишната Джаки Стоун, с проблемите с по-малката й сестра Меган, с трудностите ѝ в училище и с начините ѝ за бягство от реалността, но най-вече ни запознават и с безкрайната обич на Джаки към баща ѝ. Джаред Стоун работи в щатското Законодателно събрание на Орегон и засега успява да балансира добре работата с грижата за двете му дъщери и помощта в домакинството. Мозъкът на Джаред му помага доста в това. Помага му да различи кое е правилно и грешно, да прецени ситуацията и да извлече най-полезното от нея. Именно затова новината за бързоразвиващият се мултиформен глиобластром в същия този мозък е изключително трудна за възприемане от Джаред. Излишно e да се казва, че мозъчният тумор е способен да преобърне света на всеки човек - но не и по начина, по който на "Глио" му предстои да преобърне света на семейство Стоун.  А дали идеята за онлайн търг на човешки живот е била на Джаред или заслугата трябва да се отдава на тумора, е без значение. Фактите са налице. Къщата, принадлежностите и оставащите дни на Джаред са купени от безскрупулният изпълнителен директор на телевизионно предаване заедно с личният живот на всички останали от семейството.
Сега спрете за момент и си представете, че в момента ви наблюдават камери от няколко ъгъла, всяко ваше движение се преглежда от екип режисьори и евентуално достига до телевизорите на цяла Америка. Джаки, чиито дом до скоро е бил единственото място, където тя може да намери утеха и спокойствие, сега чувства, че живее в къща от стъкло, от където единственият изход е смъртта на баща ѝ.

Освен нейната гледна точка, ние виждаме светът и през очите на много други герои с коренно различни вярвания и начини на живот. От консервативната монахиня, през богатият психопат, чак до тийнейджърката богиня на World of Warcraft. Имаше глави дори от гледната точка на мултиформения глиобластром. Вие избирате как да приемете този факт.

Книгата до голяма степен представлява един вид защита на правото за евтаназия и би било напълно нормално да не се хареса на всички, защото това е един прекалено спорен въпрос. На мен обаче ми хареса как беше представен, както и факта, че видяхме различните позиции по него. Тази на болния, тази на семейството му, на църквата, на обществото. И накрая оставаш ти, читателя, мислейки си какво е естеството на човешките права и докъде се простират границите им. И дали животът ни ни принадлежи изначално. От друга страна имаме реалити шоуто, което е много повече шоу и далеч не достатъчно реално. Тази сюжетна линия представя другата страна на човека - страната, която е готова да стигне до абсурдни екстремности, престъпвайки всякакъв вид морал и потъпквайки достойнството на невинни, единствено в името на печалбата и успеха.

Всички важни човешки ценности, липсващи от изпълнителния директор на шоуто, Лен Влахос представя чрез интернет приятелите на Джаки. И това е може би любимият ми аспект от книгата - значението, което им е отдадено. Защото хората в днешно време не вярват в автентичността на интернет приятелствата. Книгата обаче доказва, че можеш да си най-големият аутсайдер в училище и все пак да имаш приятели, пръснати по целия свят, приятели, с които ви обединяват общи интереси, възгледи, вярвания, умения - много по-важни неща от едно и също населено място или училище. Именно приятелите на Джаки, обединени чрез своята креативност, ще ѝ помогнат да спаси разпадащият се живот на семейството ѝ.

Както казах, Лен Влахос е написал роман, обхващащ важни и спорни теми. Тази необичайна история, поднесена по още по-необичаен начин, лесно грабва и задържа вниманието. И въпреки че авторът се е опитал да скрие сериозността на ситуацията под одеало от хумор, аз предпочитам да не гледам на книгата по такъв начин. Просто смятам този ход за неуважителен. Разбира се, всяка сцена е отворена за интерпретиране по различни начини. Все пак книгата се дописва от читателя.

събота, 11 февруари 2017 г.

seeking inspiration // youtube

И аз като всички вас - не, дори не се опитвайте да отричате - прекарвам голяма част от свободното си време в YouTube. Признавам, че платформата за видеосподеляне е станала неразделна част от живота ми и това започва да се превръща в проблем. Но преди известно време ме осени гениалната и абсолютно немислима идея, че мога да превърна безкрайните часове прекарани там в нещо полезно. Защото YouTube всъщност е чудесно място, където артисти и създатели от всякакъв тип споделят изкуство, дават съвети и в общи линии ни вдъхновяват относно всеки аспект от живота. Затова направих списък с любимите си канали, чиито видеа винаги успяват да ме накарат да погледна по различен начин на нещата, дават ми хиляди нови идеи за собствените ми проекти и ме мотивират да продължавам да опитвам. Така че ако някога се намерите в писателски или какъвто и да е било друг творчески застой, ето няколко канала, които със сигурност ще ви помогнат да го преодолеете.

Bertie Gilbert

Това е един създател, който заслужава много повече абонати, гледания, харесвания и като цяло много повече любов, отколкото получава. Бърти e сценарист, режисьор, понякога и актьор в собствените си кратки филми. Мога да продължа и да ви обясня как видеата му са прекрасни произведения от сравнително простичък сценарии, но с въздействието на изключително красиви кадри. Шансовете ми да успея правилно да изразя възхищението си обаче са минимални, затова направо ще ви покажа:


Connor Franta

Конър беше включен в първия ми пост с тази тематика заради книгата си "A Work in Progress", но сметнах че трябва да го спомена и сега, заради видеата, които прави. Харесва ми как, въпреки че в канала му преобладава популярното, забавно съдържание, което да се хареса на масовия човек, Конър без проблем навлиза в дълбокото, вижда малките детайли, превключва на размисли върху екзистенциални въпроси и ни представя резултатните си отвлечени монолози. 


Dodie Clark

Dodie Clark или човешкият еквивалент на топъл, слънчев лъч. Тя има два канала, но засега ще говоря само за страничния ѝ, защото главният - doddleoddle - е по-скоро за кавъри и оригинални песни. Ако направя подобен пост за музика, със сигурност ще пиша още за нея. Видеата ѝ винаги могат да ми повдигнат духа, но не непременно защото са забавни, а защото са искрени и автентични и това наистина радва. Всеки може да види, че тя не се крие зад обработка, сценарии и цензура. И всеки, надявам се, може да го оцени.


Simply Kenna

Това момиче ме спечели само с естетически задоволителните си тъмбнейлове, но след като най-накрая изгледах едно от въпросните видеа, останах приятно изненадана, че и съдържанието е на същото ниво. Също така, в началото не ѝ бях чак такъв фен, защото я чувствах далечна, но тогава попаднах на видеата ѝ за Хари Потър, Шерлок и препоръките ѝ с анимета. Излишно е да казвам, че изведнъж намерих много общи неща и с това - нови причини да продължа да гледам.


Button Poetry

Знам за тях от Facebook страницата им и честно казано досега не ми беше хрумнало да ги потърся в YouTube за да се абонирам, но се радвам че го направих. Button Poetry е организация от Минесота, която насърчава така наречената performance поезия. Качват нови видеа ежедневно и на различни теми - личностни проблеми като депресия и тормоз, политически и социални проблеми, както и становища по много други полемични въпроси. Видеата представят различните възгледи и гледни точки, поднесени винаги по изключително чувствен начин. Вярвам, че всеки ще се афектира от чистата и искрена неподправеност на този спектър от емоции.


Цяло чудо е, че пиша последните редове на този пост, защото беше огромно предизвикателство да не се разсейвам с някое странично видео на всеки 5 минути. Надявам се, ако не друго, то поне да ви е било интересно и да сте намерили някой нов канал, който си струва абонирането.

петък, 27 януари 2017 г.

overhyped books

Книжното общество е едно наистина прекрасно място. Разменяме си препоръки, съвети, помагаме си и се подкрепяме по време на читателски застои, заедно тръпнем в очакване за следващите части на любимите си поредици и пак заедно преживяваме смъртта на обичан герой. Но, както много други прекрасни неща, и книжното общество си има недостатъци и днес съм решила да пиша за един от най-големите.
to overhype /v./  
to make exaggerated claims about something; publicize or promote excessively. 
Тъй като терминът е жаргонен, няма да се тормозя с търсенето най-близкия български превод и просто ще го наричам оувърхайп. Не знам къде точно се заражда той в книжното общество - дали още в издателските къщи или пък при чуждестранните блогъри и влогъри, доста от които казват хубави неща за дадена книга само заради спонсорството. За щастие, тук в България и поне по мое мнение, дори спонсорираните ревюта се пишат честно, искрено и в зависимост от личните впечатления на читателя. При нас проблемът е по-скоро това, че мненията са заразни. Защото ако "всички" говорят за тази божествена книга, която лично на теб не ти се е сторила нещо особено, е по-вероятно да си замълчиш, нали? Може би дори леко да кимнеш в съгласие. Ами ако "всички" кимат в съгласие?

Признавам, и аз съм го правила и не съм особено горда с този факт. Но това не е главното, което ме притеснява. Проблемът е, че напоследък усещам как се страхувам да започвам нови, супер нашумели и много популярни книги ("Двор от рози и бодли", "Илумине","Човек на име Уве").

Не ме разбирайте погрешно, "оувърхайпната" не е най-лошото нещо, което една книга може да бъде и определено не значи, че тя не струва. Искам  това да се знае, защото Child of Mercury, както и Anatomy of Books преди това, винаги са били места на положителната енергия и позитивните думи. Просто избягвах да говоря за книгите, които не са ми харесвали. Но мисля че е време за малко повече реализъм. 

Ето например няколко книги, около които се вдигна страшно много шум, а честно казано, не бяха кой знае какво. "Да остана ли" на Гейл Форман, която прочетох преди около две години, беше първата жертва на феномена. Всички говореха за това колко ги е разчувствала, колко сърцераздирателна и прекрасна е била. В моите очи беше просто лесно и бързо четиво, подходящо за неделен следобед в който нямаш нищо по-добро за правене. И благодарение на високите очаквания, които ми бяха присъде́ни, тази книга така и не се запечата в съзнанието ми. Което, за разлика от нея, е наистина тъжно.
Още един пример, по-скорошен - за "Ние, лъжците" на Е. Локхарт съм дори ядосана - защото вярвам, че ако я бях започнала, без да съм чувала мнения предварително, със сигурност щеше да ми хареса. Но не - вместо това, когато стигнах финала, единствената ми мисъл беше "Това ли е!?".
Със следващите две книги ми предстои да изгубя доста читатели. Защото за мен в тази категория попада и "Домът на мис Перигрин за чудати деца". Да, въпреки, че е любимата книга на толкова много хора, аз затворих задната корица с разочарование. Не намерих логика в света, който представя, не се свързах с нито един от героите, честно казано дори не помня как точно се разви сюжетът - винтидж снимките ми бяха по-интересни.
Четете ли все още?
"Летни дни и летни нощи" е следващата в малкия ми списък. Съжалявам. Но останах наистина разочарована от този сборник, особено при положение, че не съм чувала нито една лоша дума за който и да било от авторите му. Имаше два много добри разказа и може би още два, които като цяло си струваха, но на фона на споделяната от всички любов към книгата, четири добри разказа не са достатъчни.

И така - ето го първия ми пост на по-контроверсна тема и искам да удебеля, подчертая и уголемя следните думи: това че намирам дадена книга за прехвалена, не означава, че съм я сметнала за лоша - нямам нищо против изброените, както казах някои от тях наистина харесах, а дори това е изключително трудно, когато имам заложени очаквания до небето. Именно те са проблемът и реално вината не е на автора. Тоест да, този пост не е критика към книгите, а критика към книжното общество. Също така наистина не целя да обидя любимата ви книга. Ако съм я споменала, а вие сметнете, че не съм права, можете да напишете мнението си в коментарите. Защото, както и всичко останало в този пост - то е просто мнение. Така че, моля, не се засягайте от личните ми виждания. Все пак и вие сте свободни да изкажете своите, да споделите коя книга според вас е подвеждащо надценена и дали изобщо смятате това за проблем.

Може би е невъзможно да има свят без излишна и преувеличена рекламация в името на комерсиализма. Може би мястото, където всички мнения са честни и базирани на реални впечатления, е просто една утопия. Но представете си само как биха изглеждали кориците в книжарницата без гигантския надпис "#1 Бестселър на Ню Йорк Таймс!". Нямаше ли животът на един книголюбител да е в пъти по-лесен?

сряда, 18 януари 2017 г.

book haul 2017

Преди точно една година написах пост, в който говорех за първия си "и най-вероятно последен" bookhaul. Сега може би трябва да се върна и да променя заглавието, тъй като това е вече третият ми такъв. 


Благодарение на фондация "Комунитас" и стипендиите им, за втора поредна година имам възможността да попълня празните места на рафтовете си и още в момента, в който научих, че съм спечелила, започнах да си правя списъци със заглавията, които искам най-много. Миналата година беше сравнително лесно, защото исках да поправя пропуските в колекцията си от книги с такива, които съм чела, но не притежавам (поредицата "Песен за огън и лед"). Този път нямах никакви насоки, никаква идея какво ми се чете и почти никаква представа за настоящите нашумели заглавия на българския пазар, понеже за известно време се бях отдръпнала от блогърското общество. В крайна сметка обаче, след ужасно много списъци, поправки, консултации с всеки, на който му се слушаше и като цяло доста чудене, избрах петнайсетте заглавия, за които набързо ще ви разкажа в този пост.

Започнах с "Любов" и "Чест" на Елиф Шафак. Дължа този избор единствено и само на госпожата ми по история, която обожава книгите и ме увери, че ще ми харесат. За следващата книга - "Светилата" на Елинор Катън обаче се чудех доста дълго. Първото мнение, което чух за нея, беше негативно. Тогава реших да не я чета. Но се замислих. Попадала съм на толкова много заглавия с прекрасни рецензии и след това съм оставала разочарована, когато даденият роман не покрие очакванията ми. Защо и обратното да не е възможно? Също така, изданието е наистина прекрасно, а частите са разделени с астро тематика - не е изненада, че си я взех, какво повече можех да искам? Изненада е обаче, че поръчах следващата книга - "Вселената на раменете ми" на Дженифър Нивън. Така, не съм чела "Всички наши места". Нямам и намерение да го направя. Не знам откъде се взе ирационалното ми желание да прочета втората книга на авторката, но реших, че може би трябва да последвам инстинкта си (а и наистина не знаех какво друго да си взема).

Отдавна чаках възможността да си купя "Момичето от влака" на Паула Хоукинс - успешно избягвам филма вече 3-4 месеца, защото държа да прочета книгата преди това. Пък и ми се чете трилър, нещо което да задържи вниманието ми и евентуално да ми помогне да изляза от дълбокия слъмп, в който се намирам вече почти година. 
Следващата книга попадна в количката ми съвсем случайно. Чух 1920 година, чух Фройд, чух Виена и бях натиснала "Купи" бутона по-бързо отколкото смятах, че е възможно. Анотацията на "Белият хотел" на Д. М. Томас е изключително интригуваща и много се надявам романът да оправдае надеждите ми, защото е от онези книги, които наистина искам да ми харесат.



Все повтарям, че на рафта се усеща значителна липса на българска литература и с удоволствие използвах част от стипендията си именно за такава. "На изток от запада" и "И други истории" съответно на Мирослав Пенков и Георги Господинов, както и "Глухарчето" на Блага Димитрова вече са мои притежания и колкото и да нямам търпение за останалите книги, планирам да прочета първо тези. Сборниците - защото обожавам разкази и харесвам стиловете на точно тези писатели, а "Глухарчето" - защото обичам обичам обичам Блага Димитрова и всичко, написано от нея!


"Три ябълки паднаха от небето" на Нарине Абгарян пък имаше красива корица. Не ме съдете, знам, че и вие бихте постъпили по същия начин. А и имаше няколко добри ревюта. Такива обаче не ми трябваха за да избера "Двор от рози и бодли" и "Двор от мъгла и ярост" на Сара Дж. Маас. Тези книги си бяха в списъка по подразбиране и "много съм развълнувана за тях" са слаби думи. Can't wait to join the hype. И като стана въпрос за хайп - Рейнбоу Роуъл е следваща с "Прикачен" - единствената ѝ книга от издадените на български, която все още не съм прочела. "Връзка" беше приятна, харесах и "Фенка", а "Елинор и Парк" обикнах. Да видим как точно ще се нареди "Прикачен" сред тях.


На последно място са две нетипични книги. Доскоро дори не знаех, че "14 000 неща, за които да бъдеш щастлив" изобщо е преведена на български и не се чудих дълго дали да си я взема, щом я видях - все пак представлява един доста дълъг списък с нещата, които ни правят щастливи. На следващата книга пък случайно попаднах в книжарницата и си набелязах още тогава. Докато "203 предизвикателства за пътешественици" може да не се хареса на някои хора, защото в нея се говори за приключения, каквито те най-често нямат, аз я намирам за много добър източник на мотивация и ми харесва да си мечтая заедно с нея.


И преди да приключа с поста ще се възползвам от случая и безсрамно ще промотирам новия си букстаграм -  @lynnreads - ако имате желание може да ме последвате. И така. Това бяха книгите, на които възлагам всичките си надежди. Надявам се те да ме изведат от читателския застой и съм сравнително оптимистично настроена - смятам, че все още има надежда за мен.

неделя, 8 януари 2017 г.

seeking inspiration // books & movies

Неприятно ми е да призная, че първите дни на 2017 година не бяха от най-продуктивните. Чувствах се прекалено изморена да правя каквото и да било. Дори сериалите и аниметата не ми звучаха изкушаващо, а това говори за някакъв друг проблем. Защото точно януари месец не би трябвало да изглежда така. Януари е създаден за нереалистични цели и големи надежди, сега е времето да преоткрием това "ново аз" и да започнем ново хоби например, без значение дали ще го зарежем след няколко седмици. Януари е месецът на опитите.

Но в това състояние, което ме е обхванало, съвсем не ми е до опити. Това, което искам, е да спя до обяд, да скролвам безцелно из фейсбук, инстаграм и тъмблр, после да си направя следобедната дрямка и след това отново да пилея времето си в интернет. Излишно е да се казва, че ми липсва вдъхновение да правя любимите си неща и това, честно казано, ме убива. Но все пак новата година е тук и няма да позволя да се предам още в началото ѝ. Затова се захванах с единственото занимание, което винаги, независимо от обстоятелствата, ще ми доставя удоволствие - правенето на списъци - и съставих един с всички неща, които по една или друга причина ме вдъхновяват. И тъй като списъкът се оказа по-дълъг от очакванията ми, реших да го разделя на няколко части, първата от които е посветена на книги и филми.
"Вино от глухарчета" - Рей Бредбъри
Имам цял пост, който дължа на този роман - можете да го прочетете тук - и наистина не знам какво повече мога да добавя. Това съкровище под формата на книга ще стопли сърцето ви, ще ви хвърли в екзистенциална криза и ще ви накара да обичате всяка секунда от нея. Бредбъри не случайно е един от любимите ми автори - той рисува картини, а атмосферата, която създават думите му, е достатъчна да ви накара да повярвате в себе си и да опитате сами. Така че определено бих препоръчала да хвърлите едно око на "Вино от глухарчета", ако някога се почувствате отчаяни и натоварени от живота. 
"A Work In Progress" - Connor Franta
Започвайки тази книга просто защото харесвам видеата на Конър, наистина не очаквах да я прочета за отрицателно време и да затворя задната корица с един малко по-различен поглед над нещата. Но е факт - "A Work In Progress" беше дар за съзнанието ми и накара душата ми да рисува, пише и изобщо - да твори. Самата книга е нищо по-малко от произведение на изкуството и дори само гледайки я, на човек му се приисква да излезе навън и да търси красотата в дребните неща. В допълнение, темите, по който пише Конър и думите му, ще обърнат погледа ви към бъдещето и целите, които искате да постигнете, определено мотивирайки ви да станете от дивана и да започнете да правите нещо с живота си.
"И всичко стана луна" - Георги Господинов
Лично аз се вдъхновявам изключително много от сборниците с истории, особено ако са от български автори, написани оригинално на български език, защото това е жанрът и езикът на който пиша най-често. А и има нещо относно сборниците... всичките тези напълно несвързани истории - напомнят истинския живот, където всеки странник носи своя непознат и далечен разказ. Понякога ще се преплете с твоя, но често ще е просто един от многото, които несъзнателно подминаваш всеки ден. Разказите са простичките истории, с тях най-лесно можем да свържем ежедневието си и това е причината, поради която ги обичам толкова много. Това е причината, поради която смятам, че могат да мотивират и вдъхновяват. Тези кратки истории, ако са написани от автори, които знаят как да играят с думите, могат да променят начини на мислене.
"Тайната история" - Дона Тарт
Изминаха седем (?) месеца, откакто прочетох "Тайната история" и кингата все още не е напуснала мислите ми. Смятам, че героите на Тарт сами могат да са причината за творчески подем на всеки, стремящ да бъде писател, защото са просто брилянтни. Наистина. Нямам друга причина да спомена книгата в този пост, освен че е истинско съвършенство, а ако съвършенството не ви вдъхновява, то не знам какво би.
"Предимствата да бъдеш аутсайдер" - Стивън Чбоски
Всеки, който е чел това божествено творение, вероятно знае защо ми е ужасно трудно да обобщя ефекта му в няколко изречения. Хвърляйки един болезнено реалистичен поглед върху живота в гимназията, "Предимствата да бъдеш аутсайдер" е книга, в която всеки може да се открие. За мен тя е носталгия, вдъхновение и сладка болка в гърдите - от онази, която те изяжда отвътре, но нямаш нищо против, защото ти напомня, че си жив и чувстваш. Книгата внушава много с малко, поради минималистичния стил на автора и по мое мнение, това е едно от онези четива, които всички, особено артистите, най-често откриващи се в образа на walflowers, трябва да прочетат.
Le Fabuleux Destin D'Amélie Poulain
Преминавам на филми и честно казано мога да изчерпам категорията само с "Амели", защото той е просто... всичко. Не казвам обаче, че е подходящ за всички. Някои от приятелите ми, които го гледаха главно защото ги принудих, го намериха за по-скоро странен. Но ако усетите какво точно се е опитвал да каже режисьорът, ако намерите един общ език с Амели и ако знаете кои са малките, но важни неща в живота, съм сигурна, че филмът ще влезе в списъка ви с любими. Просто е една от онези продукции, които или ще намразиш, или ще заобичаш с цялото си сърце. Краткото ми аматьорско ревю, където изпадам в малко повече подробности, ще намерите тук
Dead Poets Society
Току що осъзнах, че този пост започва да се превръща в един безкраен монолог представляващ мен, казвайки ви да гледате любимите ми филми и да прочетете любимите ми книги. Но честна дума, заслужават си и са наистина вдъхновяващи. Специално този е много вероятно да сте гледали или със сигурност поне сте виждали някой от мотивиращите цитатати на учителя по английска литература Джон Кийтинг (Робин Уилямс). Този филм е на света с едничката цел да стимулира артисти, да учи останалите как да гледат на изкуството и защо е важно да се застъпват за него. И още нещо. Филмът носи най-важното послание от всички. Carpe diem. Уловете мига. Направете живота си изключителен.
The Imitation Game
Самият филм е относно необикновените хора, които променят историята; относно хората, без които светът нямаше да е такъв, какъвто го познаваме. Но силните страни на "Игра на кодове" (добре, кой измисля българските заглавия?!) не се изчерпват със завладяваща история и вдъхновяващи герои. Прекрасното на този филм е, че той ознаменува различните и ги възхвалява като архитекти на света. Също така - невероятен саундтрак - ще забележите, че това е донякъде задължително при мен. Споменах ли, че Бенедикт Къмбърбач играе главната роля? There's your hookup. Сега нямате оправдание да не го гледате.
Midnight in Paris
Определено един от най-любимите ми филми. Мястото, героите, времето или по-точно времената. С "Полунощ в Париж" Уди Алън въвежда един съвсем нов вид носталгия - тъга по непреживяното. Историята е относно един обикновен артист с неговото увлечение по изминали времена и жертвите, които трябва да направи в името на музата. Самият филм вдъхновява защото те пренася в друг свят, защото те кара да повярваш в невъзможното и защото, в крайна сметка, е една простичка, красиво написана романтична история, към която човек лесно може да се привърже.
Into the Wild
Някой да ме спре. Филмите станаха много, а това не беше планирано. Но наистина искам да говоря за "Сред дивата природа" защото е единствен по рода си! Става въпрос за човек, който на пръв поглед си има всичко, но решава, че не иска да живее в това материалистично общество и с лека ръка захвърля предишния си живот, поемайки на поход към пустощта на Аляска, където смята да живее съвсем сам. Всяка сцена е невероятно красива - истинска наслада за очите. Но уникалното на този филм е, че успява напълно да преобърне представата за човешките ценности и да ви накара сериозно да се замислите кое е наистина важно и дали щастието се обезценя, ако не е споделено.


Ако сте стигнали дотук, поздравления! Надявам се този пост да не ви се е сторил като един безсмислен поток от думи, а да сте видели някакъв смисъл в това, което се опитах да направя. Защото ние черпим вдъхновение от всичко, което ни заобикаля - от малките, често незабележими феномени в ежедневието, от думите на онези, на които се възхищаваме, от случките в живота ни и не на последно място от книги и филми. А е важно да знаеш къде ще можеш да намериш вдъхновение, когато ти потрябва.