неделя, 2 октомври 2016 г.

Животът, запечатан в бутилки вино от глухарчета

Преди няколко дни ме попитаха коя е любимата ми книга. Въпрос, който винаги съм избягвала, но за моя изненада, още преди да се замисля, от устата ми излетяха думите "Вино от глухарчета" на Рей Бредбъри. Спомням си как я прочетох преди една година и не преувеличавам и думичка, когато казвам, че промени начина, по който гледам на света.
“What other new crazy stuff you got in there?”
“I’m alive.”
“Heck, that’s old!”
“Thinking about it, noticing it, is new. You do things and don’t watch. Then all of a sudden you look and see what you’re doing and it’s the first time, really.
Това е тема, за която хората трябва да говорят по-често. Къде беше, когато осъзна, че си жив? Какво правеше? А сега правиш ли нещо друго или я караш все същата? Изобщо сигурен ли си, че си го разбрал? А как се чувстваш от този факт? Какво се промени?
Аз не помня какво правех. Не и първия път. Според мен животът е едно от нещата, които трябва да преосмисляш и осъзнаваш наново всеки ден, иначе се забравят. Да. Забравяш че си жив. Оплиташ се в мрежите на изискващото общество, задоволявайки нечии чужди очаквания и вписвайки се в ограничаващи стереотипи. За съжаление забравянето е едно от най-честите явления и една от най-разпространените причини за човешкото нещастие. Защото когато осъзнаеш, че си жив, започваш да гледаш на света с други очи - такива, които забелязват много повече и оценяват всичко. И в този момент светът може да бъде вдъхновяващ, изпълнен с възможности и множество пътища. Но осъзнаването на факта, че си жив, носи със себе си и огромна тежест, защото колкото повече цениш нещо, толкова повече се боиш да не го изгубиш. И обратното. Съществуването е моментно и смъртта е неизбежна, затова е важно да изцедим докрай потенциала от всяка секунда.
Днес отново си напомних, че съм жива и сякаш цветовете навън никога не са били толкова ярки. Времето се движи бързо, но успявам да усетя и оценя всеки миг. И още нещо. Нещо, което осъзнах за първи път. Никога не съм се замисляла над това колко голяма част от живота си контролираме. Да, знам, че ние разполагаме с времето си и че ние решаваме какво да правим, но също така ние създаваме атмосферата около нас, ние контролираме какво стига до нас. Всеки ден ние несъзнателно избираме в какво настроение ще сме. Разбирам, че много неща зависят от другите и не може да контролираме всичко. Но не е и нужно. Трябва само и единствено да избираме правилно кого и какво да допускаме до себе си. Аз имам много по-голям контрол над живота си отколкото някога съм смятала. Крайно време е да започна да го използвам. Също и вие.
Затова утре се събудете малко по-рано. Пуснете си хубава музика и излезте навън за няколко минути. Направете си закуска, пийте кафе. Научете очите си да виждат красотата във всичко, повярвайте ми, тя е там. Замислете се какво всъщност искате да правите с този кратък, безценен живот който ви е даден и го направете. Дистанцирайте се от хората, които не ви помагат да се развивате, обградете се с такива, които също осъзнават и разбират какво е да си жив. Живейте. И не съжалявайте за нищо, нямате време да съжалявате. 

А ако се чудите откъде се взе всичко това - просто днес, вместо да прекерам пореден ден пред компютъра и така или иначе да не свърша нищо, реших да изляза на разходка сама. Вървях, размишлявах си, снимах, забелязах, че мястото на което живея е всъщност доста красиво и ми стана някак тъжно, че тази мисъл никога не ми е минавала през ума досега. Замислих се и за "Вино от глухарчета" и как изглежда съм забравила най-важния урок от любимата си книга. Както и да е. Ето няколко снимки от разходката ми, просто така.
















“And suddenly everything, absolutely everything, was there.” 

Няма коментари:

Публикуване на коментар